Стържеш по плочките отвънка. Блъскаш вратата с юмруци. Разбиваш я с крак на милиарди частици......Завърна ли сe вкъщи?

Твърде уверено стъпваш, намираш ли нещо познато вътре? Нещо свое? Поне една сантиментална дрънкулка?

Мда, ключът за лампата е на същото място...бързаш да осветиш мрака. Не е ли дяволски празна тази къща? От луминисцентното изкуствено осветление ще е, да знаеш.

От малък го мразиш, от многократното висене по болниците, които спасяваха тялото, погубвайки душата ти. От бялата светлина в коридорите и гласовете на лекарите от нощна смяна. Тихият ти плач в полумрака на стаята, ти и останалите три легла, които простенваха в съня си. Вкусът на жлъчка в устата ти и желанието да разкъсаш на парчета грамадната пижама. Слабостта, която усещаше в краката си, когато те подведоха да станеш, а миг след това лежеше безпомощен върху плочките...

Отново ли ти причерня, поседни си, не е същият диван, но ще ти свърши работа...

защо ли отново се озова на земята, измамен от усещането за нещо познато и близко.

Всъщност няма диван, няма нищо....голи стени, осветени до бяло...., а ти лежиш на земята с обгорено сърце в ръката.

Твоето е...туп, туп....туп....тишина, нищо по нататък.