Прочетен: 2942 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 14.08.2008 09:52
....кратко като следобедна дрямка, защото два дни на морето са си точно толкова – 36 часа (ни повече, ни по-малко) и наситено с толкова пъстри емоции. Не помня откога не съм била така щастлива, не помня откога не се бях смяла толкова много и толкова истински, не помня откога не съм била толкова себе си....без грим и преструвки...pure me.
Всичко започна с решението да отидем там за уикенда, въпреки дългия път с автобуса, схванатите ни вратове и изтръпнали крака. Радвам си се, че още съм достатъчно жива и импулсивна и готова да взема едно „нелогично” решение и че имам приятели като мен.
А на всички останали, които гледат намръщено-недоверчиво мога да кажа само „Струва си! Това е.”
Автобусът ни стовари в 5 в съботната сутрин на гарата в Созопол. Единственото, което можах да направя е да си примъкна багажа до маса в съседното кафе...Следващите два часа ми се губят във взиране в една точка и несполучливи опити да държа очите си отворени. Но когато в седем видях усмихнатото лице на Тоня, всичко си дойде на мястото. Оставихме багажите в нейната квартира, взехме освежаващ душ и хайде на плажа. Между многото кърпи, джапанки и хора успяхме да намерим местенце и за нас под слънцето и то на първа линия...току пред вълните. Седя си аз, усмихната, бодра, вперила поглед към хоризонта и за пръв път, не помня от кога, осъзнавам колко добре се чувствам...изпълнена с щастие, май това е точното определение.
И тъй като не ме свърта да стоя хоризонтирана върху кърпата, взимам една дружка и почваме да обикаляме брега в търсене на морска ивица без водорасли и с минимум хора. Намерихме я към края на Харманите и аз с бодра крачка се запътих към водата. Придвижих се къде с ходене, къде с оскъдните ми плувни умения към шамандурата, хванах се здраво за нея и се оставих на огромните вълни да ме заливат...за спомен ми останаха белези от ужулено от въжето под шамандурата...от въжето са, да знаете, не от друго, ей ;)
В ранния следобед се оказахме въвлечени в една история за разходка с яхта (ама няма не искам, няма недей). След дълги кръстосвания между яхтеното пристанище и това на рибарските лодки най-сетне си намерихме въпросната яхта и отнесохме няколко упрека заради закъснението. Тук държа да отбележа, че аз бях единствения човек от групата, който беше твърдо против качвания на подобни плавателни съдове, които биха разклатили и без това неустойчивия ми вестибуларен апарат, и впоследствие единственият, на когото това екстремно преживяване му се отрази твърде положително. Като похвално може да се отбележи, че управлявах яхтата и гордо я завъртах ту наляво, ту надясно, даже успях да постигна пълен завой на 360 градуса и близо 45 градуса наклон, който хвърли останалите в размисли за живота и смъртта.
А аз стигнах до заключението, че ветроходните яхти са много по-хубави от моторните, защото първо, предизвикателството е по-голямо и второ, трябват си умения...пък и гледката на мъже, които ловко сменят платна и усукват въжета, карат всяка жена да се усмихне закачливо. Обичам, когато мъжете умеят да държат стихиите под контрол, отива им и така трябва да бъде.
Две малки кукли сложиха мен и всички каки в малкото си джобче като смело скочиха през борда, хванали въженце в ръка. Честно казано, идеше ми и аз да скоча, но мисълта, че ще остана без бански след возенето ме спряJ
Късния следобед се върнахме отново на плажа, където заспах безпаметно. После се нанесохме в квартирата, душ, нови дрехи и хайде на вечеря през Стария град и морската алея, „При художниците”. Това си ми е запазено място, с което ме свързват много сантиментални спомени и винаги ми е мило. Пред мен са светлините на града, отразени в морето, две очи, които ме изгарят с поглед, шумът на вълните.....винаги се отнасям, няма как, чайки, коктейли, море ....любов, много любов. Нощ изпълнена с нежност....
Сутринта се събудих сама, беше рано, времето обещаваше да е облачно, но ние неподвластни на метеорологичните прогнози се запътихме към плажа. Реших се да вляза във водата, едва когато заваля....пробвайте ако не сте. Направо е приказка, водата бе топла и чиста, с най-невероятно синьо-зеления цвят, който не мислех, че мога да видя на родното море. После дъждът спря, небето над нас се отвори и останахме на почти изпразнения плаж. Не излязох от водата през следващите часове, изпаднах в едно особено уединение с морето, не можех да му се нарадвам....толкова красиво, толкова синьо, толкова мое. Колко ли любов е побрало в себе си и сълзи и имена изписани по пясъка, и боси стъпки, и надежди, и спомени....не е ли морето едно огромно пулсиращо сърце, приютило част от сърцата ни и на тези, които някога сме обичали, обичаме и ще обичаме...
Вечерта се изсипа страхотен порой, а ние се прибрахме мокри, зъзнещи, обгърнати с плажни кърпи вместо чадъри.
Прибрахме се в квартирата, леко натъжени от края на нашето морско приключение..и тогава, някъде между горещия душ и прибирането на куфара от балкона ни се разкри най-невероятната гледка. Дъждът беше спрял, слънцето си беше намерило пролука сред облаците, дъждовните капки се отичаха по листата на асмата, а пред нас се беше простряла от край до край една великолепна дъга. Вече бях сигурна, бях разчела посланието й: „Всичко си има причина да се случи тук и сега и на нас....и да...всичко ще си дойде на мястото. Всичко ще бъде наред”:)
12.08.2008 16:15
най-обикновен уикенд на морето. аз, пък и повечето ми познати, всеки уикенд ходим някъде - кога на морето, кога на балкан. и гледам, че май цяла софия е така - то неделя вечер не можеш да се прибереш от задръствания.
поздравления за хубавото изкарване, и ти пожелавам да ходиш редовно, не само "импулсивно"
12.08.2008 16:30
12.08.2008 16:52
14.05.2009 17:10